Красив есенен ден. Слънцето залязва над града, минава през клоните и стига до предното стъкло на колата, но не ни пречи, защото сенникът е свален, а топлината не е излишна, когато градусите вече не са летни. Листата се разхождат около нас, сякаш показват посоката ни, а ароматът на кафе с канела се промъква до нас дори и с вдигнати прозорци. Има движение, но не нетипично за делничен ден. Светофарът светва зелено, първа кола сме, даваме газ и набираме скорост бързо. Да! Може и да избегнем задръстването! Да, да, да!
Най-накрая стигаме баира и се пускаме по него – по инерция, на скорост, бензин, газ, метан – няма значение. Важното е, че летим надолу, разходът е 0/100, а чувството е задоволително.
И точно тогава пред нас излиза някоя костенурка, която не че не бърза, но не намира за необходимо да вдигне стрелката на оборотите. Сякаш огледалото за задно виждане е замъглено – не ни вижда, не усеща скоростта ни, не се страхува от бързото ни наближаване. За секунда поглеждаме лявата лента, но и там има движение, включването би било загуба на време. Връщаме поглед към костенурката и й казваме „КАРАЙ, БЕ!“. Но тя не чува. Викът ни е като вик за помощ в пустинен свят.
Изходът е невъзможен. Срещаме крака си отново със спирачките и се сбогуваме със скоростта. Какво друго ни остава? „Леко“ потупваме кормилото – не ни е виновно, но най-често отнася яростта ни (затова и му купихме подарък миналия месец – калъф за волана).
Но как да се разсърдиш? Не можем да накараме всички да карат с нашата скорост и едновременно с това да бъдат внимателни. Някои са млади шофьори, други возят деца, трети се опитват да включат слушалките в телефона, за да отговорят на входящото обаждане, четвърти карат кола от застрахователната си компания, защото тяхната е на ремонт, пети пък са със стара кола, която много иска да ги придвижи по-бързо, но просто няма сили, шести… шестите така са си решили, кой си ти, че да им казваш как да шофират?
И ти се срещаш с тези хора всеки ден, нали? Пресичат ти пътя, на магистралата са, извън града са, даже са паркирали на мястото ти пред блока и се опитват да запалят, докато ги чакаш.
„Карай, бе“ има своите синонимни изрази и ние знаем, че ти ги познаваш добре. Те звучат така:
„Айде, бе!“, „Какво чакаш сега?“, „Алоо“, „Ще караме ли днес?“, а може и само „КАРАЙ!“. Тоналностите също варират в зависимост от настроението, пътните обстоятелства и колко точно закъсняваме за работа.
Въпреки всичко сме сигурни, че всеки шофьор в живота си рано или късно казва на друг „Карай, бе“. А ние намираме съпричастност дълбоко в нас и водени от нея, решихме да създадем този наръчник за всички, които искат да намалят фаровете зад себе си, които светят с отражение, сравнимо с „Карай, бе!“.
За първата ни статия благодарим на Kiss of Joy!
